Екатерина Кьосева Женска енергия

Любов „по ръба“, или когато мисля за теб в минало време

Когато мисля за теб, опитвам да те подредя в мен. Знаеш, умът обича логиката, реда, яснотата. А да си призная, с теб двамата нямахме никаква логика. Ти в твоя свят и аз – в моя. Ти, в твоя пределно „янски“ и войнствен “mode “, и аз – с моята проклета нежност.

Най-странното е, че най-сетне разбрах какво е това чудо „любовта“ /и какво не е/, само за да разбера че тя не е нещо, което можем да имаме в живота си, а нещо, в което трябва да се превърнем.

Разбирам, че моите мигове на щастие не бяха и твои. Твоите мигове на щастие не бяха мои. Винаги вървяхме „по ръба“ на острието – колкото близки, толкова и чужди. Ти винаги бързаше да отидеш някъде, да изчезнеш, да те няма. Сякаш не заслужаваше тази любов, която почти имаше с мен. За кратко.

Или може би това беше мисията ти в моя живот. Да ме извадиш от илюзорното ми „псевдо“ съществуване, да разбиеш решетките на сърцето ми, да вкараш любовта в него и да си тръгнеш. Не е ли това всъщност, което романтично се описва като “twin flame connection”?

Намираше ме за скучна, нали? Така беше. Когато бях с теб можех да стоя и да гледам в една точка с часове. Бях напълно потопена в момента, в удоволствието, в сърцето си, в медитацията да открия теб /след толкова много животи/. Бях пълна. Със смисъл. Цяла.

Нямах нужда да бъда някъде, да изчезна, да ме няма. Мен вече ме нямаше, бях изчезнала в любовта, бях стопена във Всемира. Бях скучна за теб, а аз просто бях цяла. Завършена. Защото по някакъв нелогичен начин ме изпълваше точно ти. 

Когато мисля за теб, опитвам да те подредя в мен.

Знам, че имаш твоя начин да превръщаш хармонията в борба, за да ти е интересно. Просто си такъв. Сякаш това е начинът, по който си свикнал. Сякаш не можеш да приемеш този дар, който идва при толкова малко хора /явно с добра карма/ в този живот. Сякаш се страхуваш да изчезнеш в любовта. Да се стопиш.

Ако си намерил всичко, което душата ти иска в един човек /забележка: душата, а не умът/ за какво ти е да живееш повече? За какво да се бориш? За какво да водиш битките си? За какво да проливаш кръвта си? Е, тогава правиш избор. 

Мисля, че хората /като теб и мен/ все още не разбират, че не е нужно да живеят в крайностите – ин или ян, удоволствие или болка, стагнация или развитие, любов или страх. Всъщност не е нужно да избираме. Не е нужно да се откажем от себе си, за да бъдем с другия. Не е нужно да се откажем от другия, за да бъдем себе си.

Но можем ли да да намерим точката на баланс?

Някъде там, в пространството на случване на всичко, което трябва да бъде? Може би един ден, когато разберем, че няма удоволствие без болка. Няма любов без страх. Няма развитие без стагнация.

Всяко нещо има нужда да притихне, да пусне корен, да се заземи преди да се извиси нагоре. Вместо да се люшкаме между крайностите, можем ли да приемем в шепата си ВСИЧКО, защото на практика крайностите са едно и също нещо?

Мисля, че що се отнася до любов, другите хора са нещо като пощальони в живота ни. Те ни предават важна информация – закодирана и често лишена от видим смисъл. Когато се свързваме с тях сякаш започваме да общуваме с нещо по-голямо от нас. Нещо, което знае мисията ни на тази Земя. Криволиците на развитието ни.

Нашата карма, травми, болки в минало и бъдеще време. Много преди и след нас. Нещо, което ни разкрива МИСТЕРИЯ много по-голяма от самото ни съществуване.

Нещо, което в моето сърце носи името Бог.

Но чуваме ли го?